Андрей Фурсов: Кой стоеше зад Горбачов?
Автор: Андрей Фурсов,
Ако би трябвало да дадем определение за перестройка, съгласно мен това е умишлено преобразяване на структурната рецесия в систематична, която приключи с разрушаването на Съветския съюз и руската система. Самият Горбачов споделяше, че постоянно е имал за съществена задача на своя живот разрушаването на комунизма. Макар това несъмнено да не е по този начин, защото на него, до момента в който е бил руски служител, не е могло да му хрумне нищо сходно. Това се назовава двуличие във висша степен.
Фактът, че в края на 1970-те и началото на 1980-те на върха на руската властова пирамида се оказаха хора като Яковлев, Горбачов, Шеварнадзе беше присъда за системата. Ако системата е издигала на върха такива ръководители, които са били подготвени да предадат страната, това значи, че нейната имунна подсистема към този момент въобще не е работела. Така че работата не опира единствено до Горбачов. Него го издигна системата. А след това към този момент се задейства противоположната връзка. Горбачов стартира да унищожава системата, артикул на чието разлагане беше и самият той.
Сега някои с трогване си спомнят Брежневите времена. Това в действителност бяха охолни години. В продължение на 15-20 години, още от времето на късния Хрушчов, ние живяхме умерено спрямо това, което пристигна след това. Но би трябвало да помним две неща. Първо, в това пищно време ние изядохме бъдещето си. И второ, топлината, която отделяше системата, беше топлината на гниенето. И Горбачов беше артикул на това изгниване.
Прераждането на номенклатурата на Съюз на съветските социалистически републики стартира още при Сталин. Неслучайно той назовава номенклатурата „ проклета прослойка “. Но този развой изначало е доста муден. Следващата фаза настава при Хрушчов. После Брежнев. Терминът „ застой “ доста постоянно се употребява по времето на перестройката. И мнозина мислеха, че става дума за стопанската система. Но това въобще не е по този начин. Членът на Политбюро и на Централен комитет на Комунистическа партия на Съветския съюз Егор Лихачов в някакъв смисъл е прав, когато при един от разногласията с Горбачов вижда: „ Какъв застой? Нашата стопанска система се развива. “
Обаче номенклатурата, за разлика от праволинейния Егор Лихачов, чува вярно посланието на Горбачов: той има поради не стопанската система, а практическото неявяване на действителна ротация на фрагментите от 1970-те години. Всъщност застой значи владичество на хоризонталната подвижност във властта над отвесната. Когато сваляха някого от служба, да вземем за пример заместник-министъра на химическата индустрия, го изпращаха на заместник-министърското място в друго ведомство.
Такъв застой е по едно и също време и деградираща наклонност от позиция на работата и макрокорупция в обстановка, когато чиновникът няма частна благосъстоятелност и единственото му владеене е да се задържи на власт. Съветската номенклатура беше системообразуващ детайл на руското общество, само че тази каста, както споделих, нямаше благосъстоятелност, имаше единствено власт. И когато в средата на 1960-те години руската номенклатура се отхвърли от скок в бъдещето, в комунизма, или в това, което братя Стругацки нарекоха „ Пладне, XXII век “, на нея й остана единствено един вид за по-нататъшно придвижване – конвергенция със Запада, интеграция в капиталистическата система. И този развой потегли.
Обаче действителна интеграция с капиталистическата система е допустима само изгубвайки достиженията на социалистическото общество. Така и стана. Тоест, номенклатурата оправда страховете на двама индивида, които се ненавиждаха между тях - Сталин и Троцки. Троцки предупреждаваше, че номенклатурата рано или късно ще се обуржоази и ще съобщи страната. И Сталин доста се притесняваше от това, изключително отчитайки империалистическото обграждане. Неслучайно малко преди гибелта си той декларира на съратниците си почти следното: „ Ето, аз ще умра и империалистите ще ви излъжат. “ Така и стана. Какво значи признатата на XX конгрес на Комунистическа партия на Съветския съюз идея за спокойно съществувание на страни с друг социално-икономически строй? Това е крачка в посока на империалистите. Първи за това заприказва Георги Маленков на мартенския пленум 1953 година, незабавно след гибелта на Сталин. Хрушчов тогава го осъжда, а след три години, по предложение на Ото Кусинен самичък излиза с тази самодейност.
XX конгрес е значим жалон по пътя на превръщането на номенклатурата в квазикласа, в което доста дейна роля изиграва нашата по този начин наречена демократична интелигенция, която е младата секта на демократичната номенклатура. През 1961 година в новата стратегия на Комунистическа партия на Съветския съюз е закрепено нещо доста значимо – една от основните задания на Комунистическа партия на Съветския съюз – оптимално угаждане на растящите материални потребности на руските жители. Тоест, номенклатурата взема решение да строи общество на потреблението. Но доколкото в Русия и в Съюз на съветските социалистически републики постоянно се е създавал незначителен по размер съвкупен публичен артикул, това е общество на потреблението за самите нас.
Още в 1956 година е сложена задача за нормализиране на връзките с капиталистическите страни, а на границата на 1960-1970-те години е взет курс към интеграция в западната система, освен това тъкмо когато капитализмът (Западът) изпитва съществени проблеми и би могъл да бъде подбуден към опустошение. Но беше изработен различен избор. Протича доближаване със Запада по линия на Римския клуб, Тристранната комисия. Започва се включване на руската върхушка в редица интернационалните планове.
В името на справедливостта би трябвало да се каже, че на границата на 1960-1970-те години на Запад има буржоазни фракции, които считат, че в тактическо отношение може да се сътрудничи със Съветския съюз и последователно да се постанова тяхната воля, да се побеждава „ по точки “. Обаче в средата на 1970-те години тези групи претърпяват проваляне и на първи проект се издигат финансистите и корпоратокрацията, на които им би трябвало победа над Съветския съюз към този момент не последователно, а бързо и не „ по точки “, а с „ нокаут “. На тях им би трябвало или оптимално да отслабят Съюза, или въобще да го унищожат. А Брежневият Съюз на съветските социалистически републики тъкмо в същото време губи самодейността. Може да се каже, че перестройката разумно произтича от предшестващия интервал.
Разбира се, фронтовакът Брежнев не беше изменник.
През 1972 година взаимно със Съединени американски щати край Виена е основан Международният институт по прибавен систематичен разбор. Очаква се там представители на руския и американския хайлайф да създават общи подходи за ръководство на международните процеси. В реалност, всичко е сведено до обикновено рекрутиране на нашите представители. Изучилите се в МИПСА (Международен институт по прибавен систематичен анализ) стартират да виждат света по този начин, както го вижда западната върхушка.
Андропов и Суслов са основните претенденти на Кусинен. Междувпрочем, негови протежета са и деканът на Журналистическия факултет Ясен Засурски и членът на Римския клуб учен Джермен Гвишиани и дори „ самият “ Александър Николаевич Яковлев – основният оператор на събарянето на руската страна.
„ Излиза, че е съществувал избран кръг от хора, които са имали голямо въздействие при Хрушчов. Те започнаха да играят още по-голяма роля при Брежнев и по-късно на практика се трансформират в политическото управление на страната при Михаил Горбачов, а след това и при Борис Елцин. Международните отдели на Централен комитет на Комунистическа партия на Съветския съюз, израснали под крилото на Кусинен, станаха ковачница на фрагменти за бъдещата перестройка. А по-късно, към този момент под ръката на Андропов, в късните Брежневски времена тези структури бяха развъдник за елциновите младореформатори. “ (Сергей Марочкин)
Перестройката дава отговор на ползите на избран пласт, който в последна сметка и става неин бенефициент. На първо място, това е част от номенклатурата, която желае да живее като на Запад, стреми се към интеграция в капиталистическата система, очаквайки че там ще бъде призната като равна. На второ място, това е част от Комитета за държавна сигурност – неголяма, само че авторитетна. Голяма роля в „ построяването на мостовете “ на руската върхушка със Запада изиграва конструкция, наречена Сеть – компанията, ръководена от Евгений Питовранов. И най-после, третият сегмент е сенчестият капитал. Този триумвират, този триглав дракон Горянин, има интерес от „ промените “ на Горбачов.
Сенчестата стопанска система се курира от „ преустроилата се “ част от Комитет за Държавна сигурност (на СССР), която се пробва да я внедри в международната, употребявайки незаконни канали. По различен метод тя не би могла да проработи и да прави „ сенчестото “ си дело. Към средата на осемдесетте тези хора слагат задача за узаконяване на капиталите и цялостен достъп до властта. Още в средата на седемдесетте е почнала подготовката на „ бригади “, които би трябвало да разрушават системата. Подбират се тщеславни, жадни, доближени хора, които могат да бъдат манипулирани. И при положение на нещо – елементарно да бъдат предадени...
Разбира се, би трябвало да се регистрира и играта на Запада на нашата площадка. Не е нужно да се преувеличава ролята на този фактор, само че не трябва и да се понижава. Например, когато сътрудникът на руското разузнаване в Централно разузнавателно управление на САЩ Олдридж Еймс заема служба в отдела, който се занимава със Съюз на съветските социалистически републики и влиза в курса на нещата, той е изумен доколко руското общество е пронизано от агентурата на Съединени американски щати. Не агентура за въздействие, а чиста американска агентура, освен това във всички сегменти на руското общество. Агенти има и в партийните структури, и в руските органи, и в държавните, и в научните, и дори в разузнаването. По този мотив Еймс споделя, че Съюз на съветските социалистически републики му припомня сирене, в което дупките са повече от самото сирене. Всичко това значи, че андроповият Комитет за Държавна сигурност (на СССР) изцяло се е провалил.
Искам още един път да подчертая, че болшинството от тези, които изведоха Горбачов на върха на властта, не смятаха да унищожават Съветския съюз. Те желаеха Съюз на съветските социалистически републики да се интегрира в западната система. Но те не разбираха, че никой няма да интегрира Съюз на съветските социалистически републики в западната система напълно и на равни начала. Затова западните деятели разказваха приказки на Горбачов: „ Вие сте прекомерно огромна страна. Хайде първо да се разпаднете, а по-късно ние ще ви приемем. “
Горбачов е движен от Михаил Суслов, който оглавява по този начин наречената (неформална) южна група в управлението на Комунистическа партия на Съветския съюз. Що се отнася до Андропов, той въобще е едва независима фигура (поне до самия завършек на 1970-те години). Още в млада възраст Андропов бива отличен като доста забавен човек. Води го видният активист на Коминтерна и Международното работническо придвижване Отто Кусинен. По своите възгледи той е ляв глобалист, който намерено не обича Сталин. Около него се групират тези представители на руското управление, които условно можем да назовем първото потомство либерали и демократи. Андропов е един от тези хора. И от него през Кусинен линията се простира към героите на Перестройката.
Когато Андропов оглавява Комитет за Държавна сигурност (на СССР), той няма опит от работа в тази сфера. Брежнев го обкръжава с двама свои хора – Георгий Цинев и Семьон Цвигун. Андропов се пробва да сътвори нещо свое. Но го употребяват като заслон. Всъщност зад него стоят трима генерали: Евгений Питовранов, близкия до него Борис Иванов и Филип Бобков. Това са доста съществени хора. Когато приказваме за Андропов, би трябвало да помним този триумвират, който стоеше зад тила му и който, както и част от руската върхушка, също смяташе, че влизането в западния свят ще реши проблемите на Съветския съюз. Но тяхната най-груба неточност е тази, че бяха уверени, че ще ги поканят на една и съща маса с хората, които от 400 години управляват Запада (само тъй като Съюз на съветските социалистически републики е нуклеарна държава).
Андропов беше елементарен руски службогонец. В началото при него Комитет за Държавна сигурност (на СССР) способства за увеличаване на дисидентското придвижване. Наличието на това придвижване би трябвало да убеди руското управление, че Комитет за Държавна сигурност (на СССР) е необходим и неговата работа би трябвало по всякакъв начин да се подкрепя. Укрепването на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) е нужно за противостояние на Министерство на вътрешните работи. Но за времето, в което работи с дисидентите, Комитет за Държавна сигурност (на СССР) самичък се подлага на вътрешно разлагане. В този проект техните връзки наподобяват на тези сред царската защита и революционерите при започване на XX век.
Много добре си припомням публикацията на Андропов в списание „ Комунист “, където той признаваше, че не познава обществото, в което живее. Пита се, за какво тогава му трябваше да се набърква във властта? Естествено, в случай че не разбираш обективните закони на развиването, е невероятно да го насочиш в нужното русло. В резултат, с дейностите си Андропов позволи разпада на Съветския съюз. Той просто не можеше да противостои на разрушителните трендове, защото не осъзнаваше действителността съответно. Сега цялото човечество разплита следствията на тази геополитическа злополука.
Поради образувалия се в номенклатурата конвергентно-прозападен сегмент, не доста огромен, само че много авторитетен, заради интеграцията на Съюз на съветските социалистически републики в международния, т.е. капиталистическия пазар (за което и разведряването идва навреме) в разнообразни сфери на руското общество – просвета, литература, кино и други – стартират да се образуват процеси, които са детайли на този сегмент. Те са обвързани с конвергенти, на които е по-лесно да организират концепциите си не непосредствено, в областта на властта, а опосредствано – посредством филми, романи и други сходни. В резултат, още през 1970-те години се образуват структури, и по-точно мрежи, различни на формалната конструкция на властта (държавни, само че за жалост надалеч не постоянно държавнически). Имащи своя излаз на Запад, апропо поощряван по ред механически аргументи от властта, централно-върховно, те стартират да употребяват това като капитал и да получават все по-голямо значение. Важна роля за действието на тези мрежи играят космополитно-либерално-кагебейските салони („ културата “ е значимо дело, за нея дават отговор съществени хора: в 1930-те години – Агранов, в 1970-1980-те – Бобков) – изначало на Лиля Брик, а по-късно сменилият го салон на Мая Плисецкая и по този начин нататък.
През 1969 година излезе забележителният разказ „ Какво искаш? “ на Всеволод Кочетов, в който той сподели започващото разлагане на руското общество, освен на равнище интелигенция, само че и номенклатура. И беше доста показателно, че когато романът беше отпечатан в списание „ Октябрь “, против него скочи демократичната интелигенция воглаве със Симонов. Книгата можа да се разгласява единствено с помощта на поддръжката на Машеров (Първи секретар на компартията в Белорус по това време – б.пр.) в Белорусия. И без значение от това, че Машеров прокара публикуването, тиражът на романа изчезна доста бързо от магазините. Най-интересното е, че в събраните съчинения на Кочетов, които излязоха в края на 80-те години, този разказ не беше включен. Всъщност в него Кочетов разказва отровните плодове, узрели след XX конгрес на Комунистическа партия на Съветския съюз.
Вследствие промяната на Косигин-Либерман демократичната секта на номенклатурата се снабдява със обществена база – руския магазинер. Това е доста добре разказано от Леонид Филатов – те осмиват магазинера в театъра, а в салона седи самият този магазинер, който доставя билетите. Точно този обществен пласт става обществената база на това, което по-късно прерасва в Перестройка.
В същото време Комитет за Държавна сигурност (на СССР) притиска доста мощно родолюбците. Тези, които Андропов наричаше русисти, получават доста по-дълги присъди, в сравнение с дисидентите, които постоянно просто са погалвани по главите. И редица хора, които можеха да станат водачи на едно патриотично потомство в Съветския съюз, загиваха по чудноват метод – това са и Василий Шукшин, и Юрий Селезньов, и Константин Василиев.
Горбачов е комфортен за Запада. Още през 1984 година в качеството си на втори секретар на Централен комитет на Комунистическа партия на Съветския съюз по самодейност на Маргарет Тачър той е поканен в Лондон. Всъщност, това е конфигурация. Тачър тогава споделя, че с Горбачов може да се прави работа. По този метод неговата кандидатура е съгласувана със Запада. Обаче когато Тачър споделяше, че те са го довели на власт, това беше въпреки всичко избор. В средата на 80-те години, при цялото съществуване в Съюз на съветските социалистически републики на директна агентура и агентурно въздействие, Западът към момента не можеше по пряк метод да влияе на обстановката в нашата страна. Това ще се случи в 1990 година. Косвено, да, Западът е могъл да даде знак на някои сили в Съюз на съветските социалистически републики, че при Горбачов връзките ще се подобрят. А доколкото руската върхушка доста желае възстановяване на връзките със Запада, тя, естествено, го поддържа. Ролята в това на Евгений Примаков (съветски и съветски политически и държавен деятел в интервала 1985-1989 година, шеф на Института за международна стопанска система и интернационалните връзки към Академията на науките на СССР) и Андрей Громико (съветски партийно-държавен деятел и посланик в интервала 1985-1988 година, ръководител на президиума на Върховния съвет на СССР) надалеч не е инцидентна.
В едно от интервютата си Вячеслав Николаевич Матузов, в предишното помощник на Международния отдел на Централен комитет на Комунистическа партия на Съветския съюз, ослепителен експерт по арабския Изток, описа забавна история, която по-късно удостовери пред мен в персонален диалог. Веднъж през 1974 година в диалог сред трима души – той, заместник-завеждащ Междунардния отдел Румянцев и (тогава) щатния сътрудник на „ Правда “ Примаков – последният декларирал, че на процедура социализмът е изчерпал себе си и би трябвало да се живее като на Запад. Матузов почнал разпалено да възразява, обаче Румянцев, извеждайки Вячеслав Николаевич да пушат, изрично му забранил да спори с щатния сътрудник. Да оценим обстановката: заместник-завеждащият Международния отдел реагира против съперника на Примаков, вместо да се опита да влияе върху него. Аз не мисля, че Примаков е желал разрушаването на Съюз на съветските социалистически републики, само че той беше последовател на конвергенцията, на построяването на мостове със Запада, което приключи напълно не по този начин, както му се искаше на Примаков и на неговите сходни. Не са имали съсловен усет и стратегическо мислене, а западните им „ сътрудници “ са имали. Именно заради това в следсталиновия Съюз на съветските социалистически републики те съумяха да основат цяла мрежа от „ потребни идиоти “, сътрудници на въздействие и просто сътрудници.
Впрочем, както ми е разказвал генрал-лейтенант от Комитет за Държавна сигурност (на СССР) Леонид Шербашин, още от края на 1987 година Горбачов пристигал на работа, сядал в креслото, свалял сакото (той доста обичаше да смъкна сакото и да го окачи на гърба на стола) и се захващал главно с това да чете хвалебствени публикации за себе си в западните списания и вестници. Ето кое е било най-важното за него. Но, доста забавно, в записките на западните политици непосредствено се приказва по какъв начин те през цялото време са лъгали Горбачов. Но, както е известно, лъжат този, който самичък желае да бъде измамен. Достатъчно е да се огледа историята на неговите договаряния със западните дейци, изключително от 1989, 1990, 1991 години.
Искам да припомня, че идеологът на Перестройката е Александър Николаевич Яковлев, който 10 години е служил като дипломат в Канада. И той написа в записките си, че когато Горбачов идва в Канада, те дълго и искрено беседват и Яковлев схваща, че са съидейници. Това се случва през 1984 година. Неслучайно, когато Горбачов става общоприет секретар, Яковлев е отзован от Канада. Отначало става шеф на Института за международна стопанска система и интернационалните връзки, а по-късно отива в Централен комитет и става основен идеолог. Малко преди гибелта си Яковлев декларира, че с тяхната перестройка той и неговите съратници са рушили освен Съветския съюз, само че и хилядолетния модел на развиване на Русия.
Не мисля, че Яковлев е посвещавал Горбачов във всички свои проекти, само че по отношение на това, че Перестройката беше удар освен по Съюз на съветските социалистически републики, само че и опит да се промени векторът на цялата съветска история, нямам никакви подозрения.
Показателно е, че в края на 80-те години горбачовият тим кани в Съветския съюз нобеловия лауреат по стопанска система от съветски генезис Василий Леонтиев, който трябвало, съгласно горбачовци, да удостовери потребността от съществени систематични промени в Съветския съюз точно заради стопански проблеми. Леонтиев работи тук няколко седмици и стига до извод – да, Съветският съюз има съществени структурни проблеми в стопанската система, само че няма нито един проблем, който да постанова систематични промени. Оказва се, в действителност, че горбачовската позиция е несъответстваща.
При Горбачов беше признат закона за кооперациите (или за самостоятелната трудова дейност) и по този начин наречения закон за държавните предприятия, който нанесе още по-голяма щета. Според него редица държавни предприятия получиха право да излязат на международния пазар независимо, да продават продукцията си за долари, след което доларите се връщаха в страната и се обменяха за рубли. В резултат голямата рублева маса счупи салдото сред стоковата наличност и наличните пари. Хората започнаха да опустошават стоките от рафтовете и стопанската система се подхлъзна в пропастта.
Не мога да се сетя за нищо хубаво от всичко, което направи Горбачов. Навремето, още по руско време, се отхвърлих да вляза в Комунистическа партия на Съветския съюз, обществено, и несъмнено, доста пътища бяха затворени за мен. След 1991 година получих опция да пътвуам зад граница и по този начин нататък. По този мотив мой прочут сподели: „ Ти си непризнателен. Горбачов ти даде независимост. “ На това отговорих: „ Свобода може да се даде единствено на тога. На свободния човек не можеш да я дадеш. Той постоянно е свободен “.
Превод за " Гласове ": Екатерина Грънчарова
Източник:
Ако би трябвало да дадем определение за перестройка, съгласно мен това е умишлено преобразяване на структурната рецесия в систематична, която приключи с разрушаването на Съветския съюз и руската система. Самият Горбачов споделяше, че постоянно е имал за съществена задача на своя живот разрушаването на комунизма. Макар това несъмнено да не е по този начин, защото на него, до момента в който е бил руски служител, не е могло да му хрумне нищо сходно. Това се назовава двуличие във висша степен.
Фактът, че в края на 1970-те и началото на 1980-те на върха на руската властова пирамида се оказаха хора като Яковлев, Горбачов, Шеварнадзе беше присъда за системата. Ако системата е издигала на върха такива ръководители, които са били подготвени да предадат страната, това значи, че нейната имунна подсистема към този момент въобще не е работела. Така че работата не опира единствено до Горбачов. Него го издигна системата. А след това към този момент се задейства противоположната връзка. Горбачов стартира да унищожава системата, артикул на чието разлагане беше и самият той.
Сега някои с трогване си спомнят Брежневите времена. Това в действителност бяха охолни години. В продължение на 15-20 години, още от времето на късния Хрушчов, ние живяхме умерено спрямо това, което пристигна след това. Но би трябвало да помним две неща. Първо, в това пищно време ние изядохме бъдещето си. И второ, топлината, която отделяше системата, беше топлината на гниенето. И Горбачов беше артикул на това изгниване.
Прераждането на номенклатурата на Съюз на съветските социалистически републики стартира още при Сталин. Неслучайно той назовава номенклатурата „ проклета прослойка “. Но този развой изначало е доста муден. Следващата фаза настава при Хрушчов. После Брежнев. Терминът „ застой “ доста постоянно се употребява по времето на перестройката. И мнозина мислеха, че става дума за стопанската система. Но това въобще не е по този начин. Членът на Политбюро и на Централен комитет на Комунистическа партия на Съветския съюз Егор Лихачов в някакъв смисъл е прав, когато при един от разногласията с Горбачов вижда: „ Какъв застой? Нашата стопанска система се развива. “
Обаче номенклатурата, за разлика от праволинейния Егор Лихачов, чува вярно посланието на Горбачов: той има поради не стопанската система, а практическото неявяване на действителна ротация на фрагментите от 1970-те години. Всъщност застой значи владичество на хоризонталната подвижност във властта над отвесната. Когато сваляха някого от служба, да вземем за пример заместник-министъра на химическата индустрия, го изпращаха на заместник-министърското място в друго ведомство.
Такъв застой е по едно и също време и деградираща наклонност от позиция на работата и макрокорупция в обстановка, когато чиновникът няма частна благосъстоятелност и единственото му владеене е да се задържи на власт. Съветската номенклатура беше системообразуващ детайл на руското общество, само че тази каста, както споделих, нямаше благосъстоятелност, имаше единствено власт. И когато в средата на 1960-те години руската номенклатура се отхвърли от скок в бъдещето, в комунизма, или в това, което братя Стругацки нарекоха „ Пладне, XXII век “, на нея й остана единствено един вид за по-нататъшно придвижване – конвергенция със Запада, интеграция в капиталистическата система. И този развой потегли.
Обаче действителна интеграция с капиталистическата система е допустима само изгубвайки достиженията на социалистическото общество. Така и стана. Тоест, номенклатурата оправда страховете на двама индивида, които се ненавиждаха между тях - Сталин и Троцки. Троцки предупреждаваше, че номенклатурата рано или късно ще се обуржоази и ще съобщи страната. И Сталин доста се притесняваше от това, изключително отчитайки империалистическото обграждане. Неслучайно малко преди гибелта си той декларира на съратниците си почти следното: „ Ето, аз ще умра и империалистите ще ви излъжат. “ Така и стана. Какво значи признатата на XX конгрес на Комунистическа партия на Съветския съюз идея за спокойно съществувание на страни с друг социално-икономически строй? Това е крачка в посока на империалистите. Първи за това заприказва Георги Маленков на мартенския пленум 1953 година, незабавно след гибелта на Сталин. Хрушчов тогава го осъжда, а след три години, по предложение на Ото Кусинен самичък излиза с тази самодейност.
XX конгрес е значим жалон по пътя на превръщането на номенклатурата в квазикласа, в което доста дейна роля изиграва нашата по този начин наречена демократична интелигенция, която е младата секта на демократичната номенклатура. През 1961 година в новата стратегия на Комунистическа партия на Съветския съюз е закрепено нещо доста значимо – една от основните задания на Комунистическа партия на Съветския съюз – оптимално угаждане на растящите материални потребности на руските жители. Тоест, номенклатурата взема решение да строи общество на потреблението. Но доколкото в Русия и в Съюз на съветските социалистически републики постоянно се е създавал незначителен по размер съвкупен публичен артикул, това е общество на потреблението за самите нас.
Още в 1956 година е сложена задача за нормализиране на връзките с капиталистическите страни, а на границата на 1960-1970-те години е взет курс към интеграция в западната система, освен това тъкмо когато капитализмът (Западът) изпитва съществени проблеми и би могъл да бъде подбуден към опустошение. Но беше изработен различен избор. Протича доближаване със Запада по линия на Римския клуб, Тристранната комисия. Започва се включване на руската върхушка в редица интернационалните планове.
В името на справедливостта би трябвало да се каже, че на границата на 1960-1970-те години на Запад има буржоазни фракции, които считат, че в тактическо отношение може да се сътрудничи със Съветския съюз и последователно да се постанова тяхната воля, да се побеждава „ по точки “. Обаче в средата на 1970-те години тези групи претърпяват проваляне и на първи проект се издигат финансистите и корпоратокрацията, на които им би трябвало победа над Съветския съюз към този момент не последователно, а бързо и не „ по точки “, а с „ нокаут “. На тях им би трябвало или оптимално да отслабят Съюза, или въобще да го унищожат. А Брежневият Съюз на съветските социалистически републики тъкмо в същото време губи самодейността. Може да се каже, че перестройката разумно произтича от предшестващия интервал.
Разбира се, фронтовакът Брежнев не беше изменник.
През 1972 година взаимно със Съединени американски щати край Виена е основан Международният институт по прибавен систематичен разбор. Очаква се там представители на руския и американския хайлайф да създават общи подходи за ръководство на международните процеси. В реалност, всичко е сведено до обикновено рекрутиране на нашите представители. Изучилите се в МИПСА (Международен институт по прибавен систематичен анализ) стартират да виждат света по този начин, както го вижда западната върхушка.
Андропов и Суслов са основните претенденти на Кусинен. Междувпрочем, негови протежета са и деканът на Журналистическия факултет Ясен Засурски и членът на Римския клуб учен Джермен Гвишиани и дори „ самият “ Александър Николаевич Яковлев – основният оператор на събарянето на руската страна.
„ Излиза, че е съществувал избран кръг от хора, които са имали голямо въздействие при Хрушчов. Те започнаха да играят още по-голяма роля при Брежнев и по-късно на практика се трансформират в политическото управление на страната при Михаил Горбачов, а след това и при Борис Елцин. Международните отдели на Централен комитет на Комунистическа партия на Съветския съюз, израснали под крилото на Кусинен, станаха ковачница на фрагменти за бъдещата перестройка. А по-късно, към този момент под ръката на Андропов, в късните Брежневски времена тези структури бяха развъдник за елциновите младореформатори. “ (Сергей Марочкин)
Перестройката дава отговор на ползите на избран пласт, който в последна сметка и става неин бенефициент. На първо място, това е част от номенклатурата, която желае да живее като на Запад, стреми се към интеграция в капиталистическата система, очаквайки че там ще бъде призната като равна. На второ място, това е част от Комитета за държавна сигурност – неголяма, само че авторитетна. Голяма роля в „ построяването на мостовете “ на руската върхушка със Запада изиграва конструкция, наречена Сеть – компанията, ръководена от Евгений Питовранов. И най-после, третият сегмент е сенчестият капитал. Този триумвират, този триглав дракон Горянин, има интерес от „ промените “ на Горбачов.
Сенчестата стопанска система се курира от „ преустроилата се “ част от Комитет за Държавна сигурност (на СССР), която се пробва да я внедри в международната, употребявайки незаконни канали. По различен метод тя не би могла да проработи и да прави „ сенчестото “ си дело. Към средата на осемдесетте тези хора слагат задача за узаконяване на капиталите и цялостен достъп до властта. Още в средата на седемдесетте е почнала подготовката на „ бригади “, които би трябвало да разрушават системата. Подбират се тщеславни, жадни, доближени хора, които могат да бъдат манипулирани. И при положение на нещо – елементарно да бъдат предадени...
Разбира се, би трябвало да се регистрира и играта на Запада на нашата площадка. Не е нужно да се преувеличава ролята на този фактор, само че не трябва и да се понижава. Например, когато сътрудникът на руското разузнаване в Централно разузнавателно управление на САЩ Олдридж Еймс заема служба в отдела, който се занимава със Съюз на съветските социалистически републики и влиза в курса на нещата, той е изумен доколко руското общество е пронизано от агентурата на Съединени американски щати. Не агентура за въздействие, а чиста американска агентура, освен това във всички сегменти на руското общество. Агенти има и в партийните структури, и в руските органи, и в държавните, и в научните, и дори в разузнаването. По този мотив Еймс споделя, че Съюз на съветските социалистически републики му припомня сирене, в което дупките са повече от самото сирене. Всичко това значи, че андроповият Комитет за Държавна сигурност (на СССР) изцяло се е провалил.
Искам още един път да подчертая, че болшинството от тези, които изведоха Горбачов на върха на властта, не смятаха да унищожават Съветския съюз. Те желаеха Съюз на съветските социалистически републики да се интегрира в западната система. Но те не разбираха, че никой няма да интегрира Съюз на съветските социалистически републики в западната система напълно и на равни начала. Затова западните деятели разказваха приказки на Горбачов: „ Вие сте прекомерно огромна страна. Хайде първо да се разпаднете, а по-късно ние ще ви приемем. “
Горбачов е движен от Михаил Суслов, който оглавява по този начин наречената (неформална) южна група в управлението на Комунистическа партия на Съветския съюз. Що се отнася до Андропов, той въобще е едва независима фигура (поне до самия завършек на 1970-те години). Още в млада възраст Андропов бива отличен като доста забавен човек. Води го видният активист на Коминтерна и Международното работническо придвижване Отто Кусинен. По своите възгледи той е ляв глобалист, който намерено не обича Сталин. Около него се групират тези представители на руското управление, които условно можем да назовем първото потомство либерали и демократи. Андропов е един от тези хора. И от него през Кусинен линията се простира към героите на Перестройката.
Когато Андропов оглавява Комитет за Държавна сигурност (на СССР), той няма опит от работа в тази сфера. Брежнев го обкръжава с двама свои хора – Георгий Цинев и Семьон Цвигун. Андропов се пробва да сътвори нещо свое. Но го употребяват като заслон. Всъщност зад него стоят трима генерали: Евгений Питовранов, близкия до него Борис Иванов и Филип Бобков. Това са доста съществени хора. Когато приказваме за Андропов, би трябвало да помним този триумвират, който стоеше зад тила му и който, както и част от руската върхушка, също смяташе, че влизането в западния свят ще реши проблемите на Съветския съюз. Но тяхната най-груба неточност е тази, че бяха уверени, че ще ги поканят на една и съща маса с хората, които от 400 години управляват Запада (само тъй като Съюз на съветските социалистически републики е нуклеарна държава).
Андропов беше елементарен руски службогонец. В началото при него Комитет за Държавна сигурност (на СССР) способства за увеличаване на дисидентското придвижване. Наличието на това придвижване би трябвало да убеди руското управление, че Комитет за Държавна сигурност (на СССР) е необходим и неговата работа би трябвало по всякакъв начин да се подкрепя. Укрепването на Комитет за Държавна сигурност (на СССР) е нужно за противостояние на Министерство на вътрешните работи. Но за времето, в което работи с дисидентите, Комитет за Държавна сигурност (на СССР) самичък се подлага на вътрешно разлагане. В този проект техните връзки наподобяват на тези сред царската защита и революционерите при започване на XX век.
Много добре си припомням публикацията на Андропов в списание „ Комунист “, където той признаваше, че не познава обществото, в което живее. Пита се, за какво тогава му трябваше да се набърква във властта? Естествено, в случай че не разбираш обективните закони на развиването, е невероятно да го насочиш в нужното русло. В резултат, с дейностите си Андропов позволи разпада на Съветския съюз. Той просто не можеше да противостои на разрушителните трендове, защото не осъзнаваше действителността съответно. Сега цялото човечество разплита следствията на тази геополитическа злополука.
Поради образувалия се в номенклатурата конвергентно-прозападен сегмент, не доста огромен, само че много авторитетен, заради интеграцията на Съюз на съветските социалистически републики в международния, т.е. капиталистическия пазар (за което и разведряването идва навреме) в разнообразни сфери на руското общество – просвета, литература, кино и други – стартират да се образуват процеси, които са детайли на този сегмент. Те са обвързани с конвергенти, на които е по-лесно да организират концепциите си не непосредствено, в областта на властта, а опосредствано – посредством филми, романи и други сходни. В резултат, още през 1970-те години се образуват структури, и по-точно мрежи, различни на формалната конструкция на властта (държавни, само че за жалост надалеч не постоянно държавнически). Имащи своя излаз на Запад, апропо поощряван по ред механически аргументи от властта, централно-върховно, те стартират да употребяват това като капитал и да получават все по-голямо значение. Важна роля за действието на тези мрежи играят космополитно-либерално-кагебейските салони („ културата “ е значимо дело, за нея дават отговор съществени хора: в 1930-те години – Агранов, в 1970-1980-те – Бобков) – изначало на Лиля Брик, а по-късно сменилият го салон на Мая Плисецкая и по този начин нататък.
През 1969 година излезе забележителният разказ „ Какво искаш? “ на Всеволод Кочетов, в който той сподели започващото разлагане на руското общество, освен на равнище интелигенция, само че и номенклатура. И беше доста показателно, че когато романът беше отпечатан в списание „ Октябрь “, против него скочи демократичната интелигенция воглаве със Симонов. Книгата можа да се разгласява единствено с помощта на поддръжката на Машеров (Първи секретар на компартията в Белорус по това време – б.пр.) в Белорусия. И без значение от това, че Машеров прокара публикуването, тиражът на романа изчезна доста бързо от магазините. Най-интересното е, че в събраните съчинения на Кочетов, които излязоха в края на 80-те години, този разказ не беше включен. Всъщност в него Кочетов разказва отровните плодове, узрели след XX конгрес на Комунистическа партия на Съветския съюз.
Вследствие промяната на Косигин-Либерман демократичната секта на номенклатурата се снабдява със обществена база – руския магазинер. Това е доста добре разказано от Леонид Филатов – те осмиват магазинера в театъра, а в салона седи самият този магазинер, който доставя билетите. Точно този обществен пласт става обществената база на това, което по-късно прерасва в Перестройка.
В същото време Комитет за Държавна сигурност (на СССР) притиска доста мощно родолюбците. Тези, които Андропов наричаше русисти, получават доста по-дълги присъди, в сравнение с дисидентите, които постоянно просто са погалвани по главите. И редица хора, които можеха да станат водачи на едно патриотично потомство в Съветския съюз, загиваха по чудноват метод – това са и Василий Шукшин, и Юрий Селезньов, и Константин Василиев.
Горбачов е комфортен за Запада. Още през 1984 година в качеството си на втори секретар на Централен комитет на Комунистическа партия на Съветския съюз по самодейност на Маргарет Тачър той е поканен в Лондон. Всъщност, това е конфигурация. Тачър тогава споделя, че с Горбачов може да се прави работа. По този метод неговата кандидатура е съгласувана със Запада. Обаче когато Тачър споделяше, че те са го довели на власт, това беше въпреки всичко избор. В средата на 80-те години, при цялото съществуване в Съюз на съветските социалистически републики на директна агентура и агентурно въздействие, Западът към момента не можеше по пряк метод да влияе на обстановката в нашата страна. Това ще се случи в 1990 година. Косвено, да, Западът е могъл да даде знак на някои сили в Съюз на съветските социалистически републики, че при Горбачов връзките ще се подобрят. А доколкото руската върхушка доста желае възстановяване на връзките със Запада, тя, естествено, го поддържа. Ролята в това на Евгений Примаков (съветски и съветски политически и държавен деятел в интервала 1985-1989 година, шеф на Института за международна стопанска система и интернационалните връзки към Академията на науките на СССР) и Андрей Громико (съветски партийно-държавен деятел и посланик в интервала 1985-1988 година, ръководител на президиума на Върховния съвет на СССР) надалеч не е инцидентна.
В едно от интервютата си Вячеслав Николаевич Матузов, в предишното помощник на Международния отдел на Централен комитет на Комунистическа партия на Съветския съюз, ослепителен експерт по арабския Изток, описа забавна история, която по-късно удостовери пред мен в персонален диалог. Веднъж през 1974 година в диалог сред трима души – той, заместник-завеждащ Междунардния отдел Румянцев и (тогава) щатния сътрудник на „ Правда “ Примаков – последният декларирал, че на процедура социализмът е изчерпал себе си и би трябвало да се живее като на Запад. Матузов почнал разпалено да възразява, обаче Румянцев, извеждайки Вячеслав Николаевич да пушат, изрично му забранил да спори с щатния сътрудник. Да оценим обстановката: заместник-завеждащият Международния отдел реагира против съперника на Примаков, вместо да се опита да влияе върху него. Аз не мисля, че Примаков е желал разрушаването на Съюз на съветските социалистически републики, само че той беше последовател на конвергенцията, на построяването на мостове със Запада, което приключи напълно не по този начин, както му се искаше на Примаков и на неговите сходни. Не са имали съсловен усет и стратегическо мислене, а западните им „ сътрудници “ са имали. Именно заради това в следсталиновия Съюз на съветските социалистически републики те съумяха да основат цяла мрежа от „ потребни идиоти “, сътрудници на въздействие и просто сътрудници.
Впрочем, както ми е разказвал генрал-лейтенант от Комитет за Държавна сигурност (на СССР) Леонид Шербашин, още от края на 1987 година Горбачов пристигал на работа, сядал в креслото, свалял сакото (той доста обичаше да смъкна сакото и да го окачи на гърба на стола) и се захващал главно с това да чете хвалебствени публикации за себе си в западните списания и вестници. Ето кое е било най-важното за него. Но, доста забавно, в записките на западните политици непосредствено се приказва по какъв начин те през цялото време са лъгали Горбачов. Но, както е известно, лъжат този, който самичък желае да бъде измамен. Достатъчно е да се огледа историята на неговите договаряния със западните дейци, изключително от 1989, 1990, 1991 години.
Искам да припомня, че идеологът на Перестройката е Александър Николаевич Яковлев, който 10 години е служил като дипломат в Канада. И той написа в записките си, че когато Горбачов идва в Канада, те дълго и искрено беседват и Яковлев схваща, че са съидейници. Това се случва през 1984 година. Неслучайно, когато Горбачов става общоприет секретар, Яковлев е отзован от Канада. Отначало става шеф на Института за международна стопанска система и интернационалните връзки, а по-късно отива в Централен комитет и става основен идеолог. Малко преди гибелта си Яковлев декларира, че с тяхната перестройка той и неговите съратници са рушили освен Съветския съюз, само че и хилядолетния модел на развиване на Русия.
Не мисля, че Яковлев е посвещавал Горбачов във всички свои проекти, само че по отношение на това, че Перестройката беше удар освен по Съюз на съветските социалистически републики, само че и опит да се промени векторът на цялата съветска история, нямам никакви подозрения.
Показателно е, че в края на 80-те години горбачовият тим кани в Съветския съюз нобеловия лауреат по стопанска система от съветски генезис Василий Леонтиев, който трябвало, съгласно горбачовци, да удостовери потребността от съществени систематични промени в Съветския съюз точно заради стопански проблеми. Леонтиев работи тук няколко седмици и стига до извод – да, Съветският съюз има съществени структурни проблеми в стопанската система, само че няма нито един проблем, който да постанова систематични промени. Оказва се, в действителност, че горбачовската позиция е несъответстваща.
При Горбачов беше признат закона за кооперациите (или за самостоятелната трудова дейност) и по този начин наречения закон за държавните предприятия, който нанесе още по-голяма щета. Според него редица държавни предприятия получиха право да излязат на международния пазар независимо, да продават продукцията си за долари, след което доларите се връщаха в страната и се обменяха за рубли. В резултат голямата рублева маса счупи салдото сред стоковата наличност и наличните пари. Хората започнаха да опустошават стоките от рафтовете и стопанската система се подхлъзна в пропастта.
Не мога да се сетя за нищо хубаво от всичко, което направи Горбачов. Навремето, още по руско време, се отхвърлих да вляза в Комунистическа партия на Съветския съюз, обществено, и несъмнено, доста пътища бяха затворени за мен. След 1991 година получих опция да пътвуам зад граница и по този начин нататък. По този мотив мой прочут сподели: „ Ти си непризнателен. Горбачов ти даде независимост. “ На това отговорих: „ Свобода може да се даде единствено на тога. На свободния човек не можеш да я дадеш. Той постоянно е свободен “.
Превод за " Гласове ": Екатерина Грънчарова
Източник:
Източник: glasove.com
КОМЕНТАРИ